САЩ в Близкия изток - пречка за сигурността или гарант за нея?
Една от мантрите във външната политика на САЩ в последното десетилетие и даже повече, е, че без Вашингтон Близкият изток би изпаднал в безпорядък. Или още по-лошо, Иран ще възкреси Персийската империя и ще погълне целия район.
Това обаче не се случи, написа в разбора си за американското списание Foreign Policy Трита Парси, представена от Агенция " Фокус ". Когато президентът на САЩ Доналд Тръмп реши да не води война с Иран след поредност от набези против Саудитска Арабия предходната година и съобщи желанията си да изтегли войските от района, не настъпи безпорядък и никой не бе високомерен. По-скоро породи зараждащата се районна дипломация - изключително измежду Иран, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства - и деескалация на напрежението. Картите бяха пренаредени още веднъж през януари, когато Тръмп разпореди ликвидирането на военачалник Касем Сюлеймани, една от най-важните военни фигури в Иран. С общителното подпомагане на американския президент, районът още веднъж се насочва към спор и заченките на дипломатически прогрес, реализирани през предходните месеци, просто се изпариха.
Според редакцията е време Вашингтон да отговори на един значим въпрос, който от дълго време заобикаля: дали военното владичество на Америка в Близкия изток не пречи ли на районните участници спокойно да позволяват споровете сами? И в последна сметка не ли тя по-скоро спънка за стабилността, в сравнение с поръчител за нея ?
След руската инвазия в Афганистан през 1979 година президентът на САЩ Джими Картър прогласи нова теория: " Опитът на всяка външна мощ да овладее района на Персийския залив ", съобщи той, " ще се смята за офанзива против виталните ползи на САЩ и сходно нахлуване ще бъде отблъснато с всевъзможни нужни средства, в това число военна мощ ". В подтекста на Студената война, Съюз на съветските социалистически републики бе главната външна мощ, за която Картър се тревожеше – и заплахата тя да получи надзор над енергийните запаси. Ето за какво районът имаше стратегическа логичност.
Но с течение на времето тази логичност се промени. През 80-те години президентът на САЩ Роналд Рейгън разшири доктрината, с цел да включи и заканите за нефтените потоци. Тъй като геополитическият подтекст се промени още повече, идващите президенти откриваха още повече способи да оправдаят възходящото военно наличие на Америка в Близкия изток. Това, което стартира като политика за попречване на установяването на надмощие над богатите на нефт води в Персийския залив, се трансформира в политика на отстояване на американската надмощие в района за " спасяването му ".
Докато съдружниците на САЩ нямат дарба или подготвеност да подсигуряват сигурността в района, Вашингтон няма да има различен избор, с изключение на да поеме тази отговорност. Това бе главната мисъл в мозъците на Вашингтон. Президентът на САЩ Джордж Буш беше безапелационен за това; без увеличение на броя на американските войски в Ирак, твърдеше той, ще има безпорядък в района. Разбира се, по подигравка на ориста, нашествието му в Ирак беше единственото най-дестабилизиращо събитие в Близкия изток през последните десетилетия.
Учени като Хал Брандс, Стивън Кук и Кенет Полак написаха, че утвърждават доктрината на Картър и нейното продължение. " САЩ установиха и поддържаха главните правила за държание в района: те ще подхващат старания да попречат на свободното придвижване на нефт посредством сила; поддържат свободата на навигация; изискват районните управляващи да се откажат от своите искания към други страни или ще бъдат изправени пред съществени последици; и способстват за попречване на разпространяването на оръжия за всеобщо заличаване ".
Това изложение е задоволително тъкмо (въпреки че последното предписание в никакъв случай не е било в действие за Израел), само че историята демонстрира също по какъв начин политиката е прикривала дестабилизиращото държание на някои от американските съдружници.
Това е пропуск в публикации на медии като Bloomberg, която твърди, че " постамериканският Близък изток няма да бъде постоянен и кротичък. Ще бъде още по-гнусно и по-бурно място, в сравнение с през днешния ден ". (Става въпрос за обстановката след убийството на Джамал Хашоги). А по думите на американския сенатор Линдзи Греъм, " в случай че не бяха САЩ, в Саудитска Арабия щяха да приказват на фарси след към седмица ".
Всичко това в случай че не друго, демонстрира, че отбраната на САЩ на саудитския режим даде опция за неговото разпространение и за отприщването на дестабилизиращи действия в района, което от своя страна провокира по-нататъшен отговор на Иран.
Твърденията за главната роля на САЩ в Близкия изток, колкото и постоянно да се повтарят, не дават отговор на истината. Иран, опустошен от наказания, корупция и икономическо неприятно ръководство, не е покрай определяне на надмощие в района. Саудитска Арабия харчи над пет пъти повече за своите военни, в сравнение с Иран; целият Съвет за съдействие в Персийския залив (Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Бахрейн, Оман и ОАЕ) превъзхожда Иран. Междувременно, Иран все още няма нуклеарни оръжия, само че Израел има стратегия за основаването на такива. И за разлика от Техеран, в Тел Авив интернационалната общественост не прави скритни инспекции. Иран може би е съумял да се възползва от несъразмерното разширение и неправилните стъпки на САЩ през последните няколко десетилетия, само че установяването на надмощие в района е напълно друг въпрос.
Освен това Близкият изток не изпадна в по-дълбок безпорядък вследствие на по-ранния отвод на Тръмп да влезе в борба с Иран след офанзивите против саудитските петролни уреди през септември 2019 година Критиците дефинираха решението на президента като занемаряване на доктрината на Картър и предизвестиха, че това може даже да подтикне Саудитска Арабия към създаването на лично нуклеарно оръжие.
Вместо това, признавайки, че американските военни към този момент не са на тяхно разположение, Саудитска Арабия и ОАЕ започнаха да ползват дипломатическите варианти, които постоянно са им били разполагаем. От своя страна Саудитска Арабия ускори директните договаряния с бунтовниците в Йемен като метод за облекчение на напрежението с техния зложелател Иран. Нивото на принуждение от двете страни понижа и бяха освободени повече от 100 военнопленници. През ноември пратеникът на Организацията на обединените народи в Йемен, Мартин Грифитс, регистрира 80-процентно понижаване на броя въздушните удари, нанасяни от Саудитска Арабия.
Рияд също реши да отслаби напрежението с Катар. Възстановени бяха някои спортни събития сред двете страни.
Техеран от своя страна приветства вероятното саудитско-катарско топене и съгласно The New York Times даже има кротичък проект, учреден на взаимно заричане на Техеран и Рияд за ненападение.
Още по-силна смяна настъпи в Абу Даби. През юли ОАЕ стартира да изтегля войски от Йемен. Същия месец тя взе участие в директни диалози с Техеран за разискване на морската сигурност. Те даже предоставиха 700 милиона $ на Иран в несъгласие със тактиката за оптимален напън на администрацията на Тръмп.
Някои от тези ограничения може би са били по-скоро тактически, в сравнение с стратегически. Саудитска Арабия може да понижи напрежението с Катар и шиитите, с цел да се ориентира по-добре в борбата с Техеран по пътя или да компенсира интернационалното наказание на убийството на Хашоги, нарушаванията на човешките права вкъщи и бруталните тактики в Йемен. ОАЕ също може би почувства, че е целесъобразно тактическото понижаване на напрежението.
Въпреки това, защото САЩ изглеждаха подготвени да правят отстъпка от района, предходните им съдружници отдадоха желание на дипломацията. Саудитите и емиратите просто нямаха различен избор, с изключение на да прекратят част от безразсъдството си, тъй като към този момент не можеха да работят под закрилата на Съединени американски щати. Ако стабилността в Близкия изток е главната цел на Америка, то Вашингтон би трябвало да приветства, а не да осъжда тези развития. След убийството на Сюлеймани обаче уравнението може да се промени още един път.
По думите на иракския министър-председател Адил Абдул Махди, Сюлеймани е бил в Ирак, с цел да му съобщи отговора на Техеран на известие от Рияд за понижаване на районното напрежение, евентуално като част от възобновения интерес към дипломацията. Според него иракчаните посредничат сред двамата противници, самодейност, която в този момент е сложена под въпрос.
Иран може доста добре да заключи, вярно или неправилно, че Саудитска Арабия и ОАЕ са в скрит план с Вашингтон за убийството на Сюлеймани и в следствие освен да прекратят дипломацията, само че също по този начин да насочат против Рияд и Абу Даби част от отмъщението си за гибелта на Сюлеймани. Изглежда, това е още един случай, в който дейностите на САЩ в района донесоха повече разтърсвания, в сравнение с непоклатимост.
Но с цел да сме справедливи - няма гаранция, че скорошните дипломатически старания биха били сполучливи. Все отново е удивително, че дипломацията даже не бе на напред във времето, до момента в който Вашингтон ясно демонстрираше нежеланието си да се забърка във война сред Саудитска Арабия и Иран. И като се върне в района в проява на военна мощ, Тръмп може още веднъж да обезсърчи съдружниците на САЩ да вземат на съществено дипломацията. Те даже могат да изтълкуват убийството на Сюлеймани като самобитен лиценз за обновяване на безразсъдството им - действия като хипотетичното похищение на ливанския министър председател и предписание за разчленяването на тялото на Хашоги; Саудитска Арабия и ОАЕ да постановат обсада на Катар; и по-нататъшната дестабилизация на Либия, Сирия, Ливан, Судан и Йемен.
Както в предишното, с други думи, наподобява, че тласкането на Близкия изток към хаоса е по-вероятно със САЩ, отколкото без него.
* Превод: Агенция " Фокус "
Това обаче не се случи, написа в разбора си за американското списание Foreign Policy Трита Парси, представена от Агенция " Фокус ". Когато президентът на САЩ Доналд Тръмп реши да не води война с Иран след поредност от набези против Саудитска Арабия предходната година и съобщи желанията си да изтегли войските от района, не настъпи безпорядък и никой не бе високомерен. По-скоро породи зараждащата се районна дипломация - изключително измежду Иран, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства - и деескалация на напрежението. Картите бяха пренаредени още веднъж през януари, когато Тръмп разпореди ликвидирането на военачалник Касем Сюлеймани, една от най-важните военни фигури в Иран. С общителното подпомагане на американския президент, районът още веднъж се насочва към спор и заченките на дипломатически прогрес, реализирани през предходните месеци, просто се изпариха.
Според редакцията е време Вашингтон да отговори на един значим въпрос, който от дълго време заобикаля: дали военното владичество на Америка в Близкия изток не пречи ли на районните участници спокойно да позволяват споровете сами? И в последна сметка не ли тя по-скоро спънка за стабилността, в сравнение с поръчител за нея ?
След руската инвазия в Афганистан през 1979 година президентът на САЩ Джими Картър прогласи нова теория: " Опитът на всяка външна мощ да овладее района на Персийския залив ", съобщи той, " ще се смята за офанзива против виталните ползи на САЩ и сходно нахлуване ще бъде отблъснато с всевъзможни нужни средства, в това число военна мощ ". В подтекста на Студената война, Съюз на съветските социалистически републики бе главната външна мощ, за която Картър се тревожеше – и заплахата тя да получи надзор над енергийните запаси. Ето за какво районът имаше стратегическа логичност.
Но с течение на времето тази логичност се промени. През 80-те години президентът на САЩ Роналд Рейгън разшири доктрината, с цел да включи и заканите за нефтените потоци. Тъй като геополитическият подтекст се промени още повече, идващите президенти откриваха още повече способи да оправдаят възходящото военно наличие на Америка в Близкия изток. Това, което стартира като политика за попречване на установяването на надмощие над богатите на нефт води в Персийския залив, се трансформира в политика на отстояване на американската надмощие в района за " спасяването му ".
Докато съдружниците на САЩ нямат дарба или подготвеност да подсигуряват сигурността в района, Вашингтон няма да има различен избор, с изключение на да поеме тази отговорност. Това бе главната мисъл в мозъците на Вашингтон. Президентът на САЩ Джордж Буш беше безапелационен за това; без увеличение на броя на американските войски в Ирак, твърдеше той, ще има безпорядък в района. Разбира се, по подигравка на ориста, нашествието му в Ирак беше единственото най-дестабилизиращо събитие в Близкия изток през последните десетилетия.
Учени като Хал Брандс, Стивън Кук и Кенет Полак написаха, че утвърждават доктрината на Картър и нейното продължение. " САЩ установиха и поддържаха главните правила за държание в района: те ще подхващат старания да попречат на свободното придвижване на нефт посредством сила; поддържат свободата на навигация; изискват районните управляващи да се откажат от своите искания към други страни или ще бъдат изправени пред съществени последици; и способстват за попречване на разпространяването на оръжия за всеобщо заличаване ".
Това изложение е задоволително тъкмо (въпреки че последното предписание в никакъв случай не е било в действие за Израел), само че историята демонстрира също по какъв начин политиката е прикривала дестабилизиращото държание на някои от американските съдружници.
Това е пропуск в публикации на медии като Bloomberg, която твърди, че " постамериканският Близък изток няма да бъде постоянен и кротичък. Ще бъде още по-гнусно и по-бурно място, в сравнение с през днешния ден ". (Става въпрос за обстановката след убийството на Джамал Хашоги). А по думите на американския сенатор Линдзи Греъм, " в случай че не бяха САЩ, в Саудитска Арабия щяха да приказват на фарси след към седмица ".
Всичко това в случай че не друго, демонстрира, че отбраната на САЩ на саудитския режим даде опция за неговото разпространение и за отприщването на дестабилизиращи действия в района, което от своя страна провокира по-нататъшен отговор на Иран.
Твърденията за главната роля на САЩ в Близкия изток, колкото и постоянно да се повтарят, не дават отговор на истината. Иран, опустошен от наказания, корупция и икономическо неприятно ръководство, не е покрай определяне на надмощие в района. Саудитска Арабия харчи над пет пъти повече за своите военни, в сравнение с Иран; целият Съвет за съдействие в Персийския залив (Саудитска Арабия, Кувейт, Катар, Бахрейн, Оман и ОАЕ) превъзхожда Иран. Междувременно, Иран все още няма нуклеарни оръжия, само че Израел има стратегия за основаването на такива. И за разлика от Техеран, в Тел Авив интернационалната общественост не прави скритни инспекции. Иран може би е съумял да се възползва от несъразмерното разширение и неправилните стъпки на САЩ през последните няколко десетилетия, само че установяването на надмощие в района е напълно друг въпрос.
Освен това Близкият изток не изпадна в по-дълбок безпорядък вследствие на по-ранния отвод на Тръмп да влезе в борба с Иран след офанзивите против саудитските петролни уреди през септември 2019 година Критиците дефинираха решението на президента като занемаряване на доктрината на Картър и предизвестиха, че това може даже да подтикне Саудитска Арабия към създаването на лично нуклеарно оръжие.
Вместо това, признавайки, че американските военни към този момент не са на тяхно разположение, Саудитска Арабия и ОАЕ започнаха да ползват дипломатическите варианти, които постоянно са им били разполагаем. От своя страна Саудитска Арабия ускори директните договаряния с бунтовниците в Йемен като метод за облекчение на напрежението с техния зложелател Иран. Нивото на принуждение от двете страни понижа и бяха освободени повече от 100 военнопленници. През ноември пратеникът на Организацията на обединените народи в Йемен, Мартин Грифитс, регистрира 80-процентно понижаване на броя въздушните удари, нанасяни от Саудитска Арабия.
Рияд също реши да отслаби напрежението с Катар. Възстановени бяха някои спортни събития сред двете страни.
Техеран от своя страна приветства вероятното саудитско-катарско топене и съгласно The New York Times даже има кротичък проект, учреден на взаимно заричане на Техеран и Рияд за ненападение.
Още по-силна смяна настъпи в Абу Даби. През юли ОАЕ стартира да изтегля войски от Йемен. Същия месец тя взе участие в директни диалози с Техеран за разискване на морската сигурност. Те даже предоставиха 700 милиона $ на Иран в несъгласие със тактиката за оптимален напън на администрацията на Тръмп.
Някои от тези ограничения може би са били по-скоро тактически, в сравнение с стратегически. Саудитска Арабия може да понижи напрежението с Катар и шиитите, с цел да се ориентира по-добре в борбата с Техеран по пътя или да компенсира интернационалното наказание на убийството на Хашоги, нарушаванията на човешките права вкъщи и бруталните тактики в Йемен. ОАЕ също може би почувства, че е целесъобразно тактическото понижаване на напрежението.
Въпреки това, защото САЩ изглеждаха подготвени да правят отстъпка от района, предходните им съдружници отдадоха желание на дипломацията. Саудитите и емиратите просто нямаха различен избор, с изключение на да прекратят част от безразсъдството си, тъй като към този момент не можеха да работят под закрилата на Съединени американски щати. Ако стабилността в Близкия изток е главната цел на Америка, то Вашингтон би трябвало да приветства, а не да осъжда тези развития. След убийството на Сюлеймани обаче уравнението може да се промени още един път.
По думите на иракския министър-председател Адил Абдул Махди, Сюлеймани е бил в Ирак, с цел да му съобщи отговора на Техеран на известие от Рияд за понижаване на районното напрежение, евентуално като част от възобновения интерес към дипломацията. Според него иракчаните посредничат сред двамата противници, самодейност, която в този момент е сложена под въпрос.
Иран може доста добре да заключи, вярно или неправилно, че Саудитска Арабия и ОАЕ са в скрит план с Вашингтон за убийството на Сюлеймани и в следствие освен да прекратят дипломацията, само че също по този начин да насочат против Рияд и Абу Даби част от отмъщението си за гибелта на Сюлеймани. Изглежда, това е още един случай, в който дейностите на САЩ в района донесоха повече разтърсвания, в сравнение с непоклатимост.
Но с цел да сме справедливи - няма гаранция, че скорошните дипломатически старания биха били сполучливи. Все отново е удивително, че дипломацията даже не бе на напред във времето, до момента в който Вашингтон ясно демонстрираше нежеланието си да се забърка във война сред Саудитска Арабия и Иран. И като се върне в района в проява на военна мощ, Тръмп може още веднъж да обезсърчи съдружниците на САЩ да вземат на съществено дипломацията. Те даже могат да изтълкуват убийството на Сюлеймани като самобитен лиценз за обновяване на безразсъдството им - действия като хипотетичното похищение на ливанския министър председател и предписание за разчленяването на тялото на Хашоги; Саудитска Арабия и ОАЕ да постановат обсада на Катар; и по-нататъшната дестабилизация на Либия, Сирия, Ливан, Судан и Йемен.
Както в предишното, с други думи, наподобява, че тласкането на Близкия изток към хаоса е по-вероятно със САЩ, отколкото без него.
* Превод: Агенция " Фокус "
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ